Не ми отне много време да взема решението да стана млад родител. Предвид света и времето в което живеем проумях, че е по-добре да имаш семейство по-навреме, отколкото да гониш кариера из сивите коридори в големите корпорации – в крайна сметка те ще си стоят там и ще търсят своите хора винаги, но не винаги ще можеш да имаш семейство.
Докато карах бременността си учех за държавен изпит, карах чуждоезиков курс и цялостна програма в Софтуерния университет. С доста усилия и трудности успях все пак да премина през перипетите на образователната система и със затаен дъх очаквахме нашето малко ангелче да се появи. Да ви кажа честно, хич не беше лесна работа 🙂
,,Е-е-е, едно бебе ли ще ни уплаши?! Колко му е … Сменяш памперси, даваш мляко и то си спинка.” – така си казвахме и си вярвахме, че не е кой знае какво едно бебе. Всъщност си казахме, че на онова време хората са правели по 3-4-5 деца и са нямали никакви условия за живеене. Какво да му е трудното?! Та, останахме си с тази мисъл до деня, в който не се озовах на операционното легло, с надеждата,че всичко ще е наред. След като всички специалисти в залата приготвиха нещата си, анестезиологът ми обясни всичко и каза да не се притеснявам когато ми сложи спиналната упойка (тя позволява да си в съзнание и да видиш, когато твоето ангелче се роди). След като започна операцията, бяха нужни точно 5 мин. на докторите, за да изкарат нашият малък герой, който беше 48см. и тежеше колкото едно малко пале – 2930гр. Помня, че когато ми го показаха с думите: ,,Това е вашето бебенце” и изпаднала в състояние на смесени чувства между притеснение, безкрайно щастие и това, че все още не мога да проумея че станах родител – малкото човече, което беше излязло от мен, ме погледна с един сърдит поглед и проплака. Не мога да сравня този момент с нищо в живота…
Малко след като мина това, докторите започнаха да ме оперират и не след дълго вече всичко приключи. Отидох в реанимацията и там с кански болки, молещи майки за обезболяващи и ледени тежести положени върху корема на всяка родилка за възстановяване след раждането, ми донесоха малкият Кристиан – нашият малък принц, който се роди на Кръстовден и всъщност така се роди с името си. Дадоха ми го за малко и пак ми го взеха, защото трябваше да се повъзстановя, за да имам възможност да го държа. Точно в този момент, моето семейство отвън реши да ми звъни по някоя от социалните мрежи във видеоразговор, за да ме видели как съм. Направих голямата грешка да вдигна и те в един вик да огласят цялата реанимация: ЧЕСТИТООО, БРАВОООО, МНОГО СЕ РАДВАМЕЕЕ, КАК СИИИ, КАК Е БЕБЕНЦЕТООО, ЙЕЕЕ! В същото време аз дори си спомням, че едва натиснах бутона, за да вдигна 😀 Помахах им за кратко с ръка, успях да промълвя думите ,,добре съм и бебенцето е добре” и затворих. След няколко часа, медицинската сестра ми каза, че трябва да стана от леглото и да се придвижа сама до стаята ми. Само да вметна, че леглата в реанимацията са като тези в старите в Студентски град в София, дето са прожинените и с тънък матрак като лодки и в болницата нямаше асансьор, а моята стая беше на горният етаж. Тогава казах на сестрата, че явно тази болница е строена от архитект, който е ненавиждал жените и е искал да се мъчат до последно 😁 Та, успях да се довлача с кански мъки 6 часа след операцията в стаята ми и легнах.
След прекарани 7 дена с Крис в болницата, дойде моментът да се приберем вкъщи. И всъщност тогава започнах да си правя ретроспекция на момента, в който си казвахме с мъжа ми : Какво толкова, какво да му е трудното на гледането на едно бебе?! Е, започнахме и да си даваме сметка за някои неща, за които преди да станем родители не се бяхме много замисляли. – > виж тук
mash up блогЪТ 