Чудихме се кое да е следващото място, което да посетим. Бащата на мъжа ми все разправяше интересни истории от едно време къде се бил разхождал и кои места бил посетил, та ни даде идея да изкачим връх Мусала. Решихме да потърсим местенце, на което да отседнем докато сме в района и решихме да се спрем на гр.Самоков и една супер готина къща за гости с изключително гостоприемни стопани. Решихме да тръгнем към гр.София, да останем да спим там за една нощ в апартамента и на следващия ден рано сутринта да тръгнем за Самоков и по-късно да започнем прехода ни към връх Мусала, който е всъщност най-високият връх в България и на целия Балкански полуостров (2925м.) .
Ден 1
Беше 2-ри август 2017г. – лятото бе в разгара си, жегата придаваше мараня на въздуха, климатиците едвам смогваха, а ние тръгнахме в най-големия пек да пътуваме от Свищов за София, бог знае защо.. 😁 Когато стигнахме, решихме да се разходим за малко и да не се преуморяваме, защото на следващия ден ни очакаше доста път, но… Типично за нас, направихме около 15 км. разходка – обляни от пот, с плюски от новите кецове и умрели от жажда, решихме да влезем в хранителния магазин на спирката на СУ да на пазаруваме за сандвичи (от татко знам, че на път без сандвичи си загубен). Прибрахме се в апартамента, който бе на последния етаж със западно изложение, при което последните лъчи на слънцето го огряваха та чак се пукаше от жега в него. Усилихме климатика до край, седнахме да почиваме и да правим сандвичи. Направихме и маршрута за следващия ден и легнахме капнали от умора. За наш късмет, цяла нощ не можахме да спим и причината за това бе комшийката, която я нарекохме “нимфоманката”, защото издаваше задоволително звуци цяла нощ, примесени със чупене на предмети, различни еротични възгласи от филми за големи и куп други странни шумотевици.
Ден 2
Спали-недоспали, скокнахме в 6 часа, стегнахме раниците и тръгнахме за Самоков. Към 10:20 бяхме стигнали до нашето местенце и там ни посрещнаха двама възрастни и много добри хора – бяха семейство, с къщичка и двор, куче, изпълнени със скромност и доброта. Питаха ни какво правим в Самоков, казахме им, че идваме само да оставим багажите и се запътваме за лифта към хижа Ястребец и ще изкачваме в. Мусала. Жената ни се изсмя и каза, че няма да успеем – ние градските с кецове, дънки и тениски… майтапчии.. Тръгнахме ние по най-бързия начин- раницата натъпкана със сандвичи, вода, термос с кафе и газ към Боровец. Когато отидохме там се оказа, че правят ремонт в целия курорт и всичко беше в пушек, разкопани улици и недовършени хотели. След като едвам успяхме да намерим място за паркирване и с хиляди бесни ръкомахания на местния служител на паркинга, оставихме колата, купихме билети за лифта и се качихме. Бяхме с две момчета и направих грешката да им кажа, че имам лека фобия от кабинки и високо, та следващият половин час с лифта ми се стори като че ли съм си взела билет за края на Света 😁 След около половин часово пътуване, 11:30ч. стигнахме на х. Ястребец и нямахме никакво време за бавене, тъй като имаше възможност да изтървем последния лифт за обратната посока, а изпуснем ли него, ни очакваше 12 часов преход без никаква екипировка за връщане или престой на х. Ястребец или хижа Мусала (което си беше доста готин вариант, но не бяхме подготвени за него). Бяме тръгнали градски.. Вкарахме крачка и стигнахме до х. Мусала и прекрасното езеро, прилежащо до нея. Седнахме за 5 мин., хапнахме по 1 сандвич, глътнахме няколко гълтока вода и кафе, огледахме се да видим по кой път да тръгнем и потеглихме.
В последствие се оказа, че малцината хора, които видяхме на тази пътека по която решихме да минем, са някакви яко заблудени французи и са избрали летния и най-стръмен маршрут 😁 само на няколко десетки метра беше пътеката, по която минават масово туристите и особено такива като нас без никаква специализирана екипировка. Та, въпреки че щяхме да се пребием на няколко пъти с равните ни обувки, катерещи се като кози по каманаците на жарко ти слънце, успяхме да минем трудното и да осъзнаем, че сме сбъркали пътеката 😁 Та, хванахме класическият път за върха и продължихме. Времето ни притискаше за лифта, а на мен ми се струваше, че все на едно място стоим.. На 2 пъти се отказвах и казвах на Бранко (моят мъж, моята половинка, бащата на децата ми, най-добрият ми приятел и всичко хубаво, което се сетите), че няма да продължа нагоре, че няма да хванем лифта и сме свършени 😁 някък си успя да ме излъже да продължа и в крайна сметка се изкачихме до горе! Чувството беше страхотно – сякаш си преборил себе си. Поръчахме си кафе, поседнахме за малко, поснимахме, насладихме се на прекрасната гледка и с доволна крачка тръгнахме на обратно. След като със затаен дъх хванахме в последният момент лифта, решихме да отдъхнем и да се насладим на гледката (без да имаше момчета, които да ми казват че всеки момент ще падне кабинката :D).
Когато се прибрахме, решихме да потърсим местенце в Самоков, където да похапнем. Поразходихме се наоколо, разгледахме града и седнахме в една гостилница, която беше пълна с хора. След като бяхме умрели от глад, поръчахме храна като за 4-ма, някък си и аз не знам успяхме всичко да изядем, изпихме по една бира и бяхме мортус (лаф, който често използваме след като станахме родители с Бранко, означаващ “капнал от умора” 😁). На следващият ден решихме да отидем на седемте Рилски езера.
Ден 3
След като цяла нощ използвахме мазила за изгаряне и препарати за охлаждане на кожата, на сутринта баба Мара направи по едно кафе, разказахме й за нашето приключение, хапнахме по една вафла за закуска и потеглихме към седемте Рилски езера. На път за там минахме през Сепарева баня, но незнайно защо така и не се спряхме да видим толкова известният местен гейзер. Последните километри на пътя към езерата ми се сториха като мисия невъзможна или все едно си с каруца някъде из най-затънтените родопски села – дупки, тесни пътища, невъзможност за разминаване с колите, опасност някой камък да не се строполи върху колата и т.н. След като нааай-накрая стигнахме, се оказа че няма чак толкова туристи и беше значително спокойно предвид мястото. Взехме билет за лифта и беше много забавно, защото когато дойде и се качихме на лифта, незнайно защо, при удара от лифта в крака ми метнах чантата инстинктивно във въздуха с телфони, фотоапарати, ключове, храни и т.н., та добре че беше мъжа ми да я хване. 😀 Като цяло много ме изкефи този лифт, защото под краката ти бе цялата красота на Рила (и ”любимите” за всички ни джипове за туристи…). И понеже бе август месец, след като стигнахме на х. Рилски езера, видяхме че бяха започнали да се събират последователи на учителя Дънов или така наречените дъновисти, като характерното за тях е, че са облечени в бели роби. Бяха нещо като атракцията на мястото. Решихме да седнем на Рибното езеро до хижата и да хапнем. Тогава осъзнахме, че слънцето пече страшно много, а ние имаме непоносими болки от изгарянията вследствие силното слънце предния ден. Решихме все пак да тръгнем да се изкачваме и стигнахме до първата точка, от която се виждаха езерото Бъбрека, Окото и Близнака. Невероятна гледка! Всъщност, искахме да направим целият еход и бяхме страшно ентусиазирани, но болките от кожните изгаряния бяха ужасни и не можехме да си го причиним отново. А беше едва обяд и целият ден бе пред нас… Тогава мъжа ми предложи да отидем до рилския манастир. Аз му казах, че той е от другата страна на Рила и имаме бая път, но не.. ЕЙ го къде е! – каза той и ,,едва” ме нави да тръгнем 😀 Постояхме, надишахме се на свежия въздух и се насладихме на невероятната гледка! Полека-лека тръгнаме на обратно, накефихме се на возенето с лифта и тръгнахме за Рилски манастир. На Дупница термометърът на колата показваше 40 градуса. Мислех, че колата не може да покаже такива температури. След като пътувахме около 2 часа претоплени и с изгаряния по кожата (ЕЙ го къде е бе!), и с несмогващият климатик на жегата, стигнахме! Помня, че не можех да вкарам на задна скорост колата, защото беше прегряла от завоите и от адската жега, та издрънка нещо, изпуши, някакък си стана и паркирахме на последното местенце на паркинга. Отидохме веднага на чешмичката, която бе на входа на манастира и около 20 минути се плискахме с вода и пиехме, защото ни се бе завило свят и не бяхме в кондикция. Та, след като се освестиме, влязохме вътре да разгледаме. Беше 4-ти август 2017. и тъкмо правихме месец, след като се бяхме сгодили – по ирония на съдбата, точно тогава бяхме на това свято място. обиколихме, разгледахме, снимахме, усетихме spirit-а на монашеството и вековната история на това място, пихме поредното кафе и полека-лека решихме да потегляме на обратно, защото ни чакаше път до квартирaта.
В стаята ни беше станала неописуема жега, а нямаше климатик. Взехме по един студен душ и веднага излязохме, докато не стане прохладно вън и стаята не се поразхлади. Седнахме отново на същата гостилница, но аз не се чувствах много добре, може би бях претоплена от жестоко слънце и жегата през деня, та помня че нищичко почти не хапнах и пих само студена вода. Направихме една вечерна и последна разходка из ушичките на града и се прибрахме да почиваме. Имах една колежка от университета, която по това време живееше в Пловдив и си бяхме наумили на следващият ден да отскочим до там и след това да се прибираме към мястото,ккъдето живеехме – родният ни град Свищов. На сутринта аз все още се чувствах зле, та решихме да де прибираме директно. И така… Когато се прибрахме, бяхме изпълнени със супер готини емоции и страшно много красиви спомени, та започнахме да мислим за следващото ни пътешествие! 😊
mash up блогЪТ 