mash up блогЪТ

Featured

ха#таг Предложението

Откакто бяхме с моята половинка заедно, си бяхме направили като традиция, всяко лято да обикаляме плажовете по Южното Черноморие. Там живеят неговите братовчеди и се събирахме една тайфа готини хора и си изкарвахме винаги щуро и незабравимо! Годината бе 2017 и точно в нея ни се случиха супер много готини неща. Решихме да направим едно море на Северното Черноморие и да обиколим там всички красиви точки. Тези неща успявахме да ги вмъкнем в 3 дена, не знам защо, не оставахме за повече.. Може би започваше да ни омръзва и не можехме да се задържаме на едно място. Та, решихме маршрутът ни да бъде Свищов- Варна- Каварна- нос Калиакра- плаж Болата – Тюленово – Шабла – Балчик- Албена и от там да се смъкнем на юг към Бургас и да спазим традицията ни. Чудехме се къде да отседнем и намерихме едно супер готино апартхотелче на брега на морето, в близост до Каварна. Решихме там, защото беше най-близо до местата, които искахме да посетим.

Ден 1

Датата бе 4-ти Юли 2017г. Някак си със ставането ни беше едно такова еуфорично настроението и бяхме супер позитивно настроени – аз лично повече от обичайното. Сложихме туристическата раница в колата, изпихме кафетата и потеглихме. Както си пътувахме и изведнъж на едно от селата срещу нас летеше един огромен щъркел! Направо в последният момент преди да се забие с клюна си в стъклото прелетя над нас. Беше суупер стряскащо и вдигащо адреналина. После говорихме за това и се присетихме за една случка, където се беше засилила една крава срещу колата, докато си пътувахме на главен път и на косъм отървахме кожите 😁 Неусетно в приказки, истории и майтапи стигнахме до морето. Беше прекрасно! От стаята ни се виждаха ветрогенераторите, нос Калиакра, а на няколко метра и плажа с морето. Оставихме багажите и решихме веднага да тръгнем към нос Калиакра, защото нямахме търпение да посетим това място. Когато стигнахме там се оказа, че имаше булка, младоженец и много гости – сиреч сватба. Някак си целият ден бе изпълнен с такива знаци за годежи, сватби… Духаше много силен вятър, но въздуха и атмосферата бяха прекрасни, а аз бях с най-любимия ми човек на това място! Lucky me 🙂 Снимахме, кефихме се, решихме да се разходим до края на скалите и после да седнем да хапнем на ресторантчето там. Преди да потеглим обратно, отидохме отново до края на нос-а да се насладим, като за последно. Когато отидохме там, точно тогава се появиха делфини и изглеждаха толкова красиво реейки се в морето. Обръщайки се да видя къде отиде Бранко, го видях паднал на колене и изричайки думите: Ще се омъжиш ли за мен?! Боже… за секунда ми заглъхнаха ушите и ми причерня. Изведнъж бликнаха сълзи от щастие и едва успях да изрека заветното ,,ДА!”. Искаше ми се да можех да намеря повече думи, за да ви опиша емоцията, която изпитахме заедно на това уникално място точно в този момент!

След като си поревахме от щастие двамата, още асимилирахме и преживявахме случилото се, решихме да се запътим към колата и аз да се обадя на моето семейство, за да им кажа прекрасната новина. Помня, че когато им казах първоначално не можаха да повярват, после взе да се говори за някакви сватби, чудесии… А майката на мъжа ми и тя не знаеше и си мислеше, че се майтапим и искаше да й снимам пръстена за да се увери 😀 След състоянието на нирвана у двама ни, решихме да се запътим на север и да отидем на Шабла. Разходихме се там по крайбрежието, видяхме така известният Шабленски фар, снимахме, накефихме се и тръгнахме към Тюленово. Там, по слънчогледеният път и с последните лъчи на слънцето стигнахме до прекрасните скали, извисяващи се над брега. Започнаха да звънят веднага баби, лели, роднини до десето коляно и след 20 минути разговори и честитки тръгнахме на обратно към апартамента, в който бяхме отседнали. Наближаваше 21:00ч., а ние нямахме нищо, с което да се почерпим, да пийнем и да хапнем. Не знаехме никакви ресторанти и места за хранене още, а и нямаше време. Оглеждахме се за магазини покрай морските градчета и накрая работеше само едно супер underground магазинче на центъра на Българево, та влязохме в него – нямахме друг избор. А той беше пълен с храни и алкохоли, бог знае от кога – беше ме страх да погледна срока на годност. От към зареждане – мисля, че имаше само кренвирши, от тия най-евтините, дето и кучетата не ги ядът и някакъв шпек, който изглеждаше доста съмнително. Нямахме избор и решихме да вземем незнайния шпек и една бира (имаше само двулитровки), на която марката най-вероятно я знаят само в Българево и се произвежда в някой местен гараж. А за друг алкохол, абсурд! Имаше доста огромна вероятност да не оцелеем до следващият ден, ако бяхме избрали вино, водка или какъвто и да било по разновидност спиртен концентрат. Взехме едни фъстъци, които изглеждаха леко мътни в пакета и един хляб, който беше поне на 3 дена, но.. Не ни пукаше особено, защото бяхме мега щастливи и сгодени! Тръгнахме към апартамента, седнахме, почерпихме се и бяхме изтощени от пътуването, емоциите и всичко прекрасно, което се случи в този ден и легнахме да спим.

Ден 2

На следващият ден лъчите на изгряващото слънце ни огряха и с аромат на силно кафе започна първото ни утро като бъдещо семейство. Решихме в този ден да направим плаж на Болата и после да се разходим из малките улички на гр. Балчик. Нагласихме чантата за плаж и тръгнахме. Тогава бяхме със старата ни кола, която бе една идея по-висока от сегашната.. и слава богу! Пътят за плажа беше бе-зо-бра-зен. Имаше огромни трапове, в които спокойно можеше да се изкъпите и дори да метнете въдица за да ловите риба. Та, след като едвам успяхме да слезем с колата, започнахме да търсим място къде да забием чадъра. Беше пълно с туристи, но успяхме да намерим едно квадратче за нас. Седнахме си, къпахме се, пекохме се и се наслаждавахме на морето. Малко след като мина обяд, тръгнахме към апартамента да починем и се нагласихме за разходка в Балчик. Препоръчвам ви това уникално място! Тесни улички, сгушени стъпалца между бръшляни, чисти тротоари, дружелюбни хора и прекрасни откриващи се гледки от всяка точка на градчето към морето. Седнахме до яхтеното пристанище и там хапнахме, поразходихме се и тръгнахме. За навръщане ни светна лампата за маслото на таблото на колата. Беше се стъмнило вече и отбихме от главния път, за да сложим масло. Бранко държеше капака на колата и светеше с фенер, а аз, с рокля, прическа и грим, се гъзнисвах с тубата да наливам на тая пуста кола. За щастие, маслото стигна точно и потеглихме отново.

Ден 3

В този ден трябваше да хванем пътя Варна-Бургас и да отидем да видим какво става с нашите приятели и братовчеди на юг. Решихме преди това да отскочим през к.к. Албена и да се разходим малко там. Когато стигнахме, беше страшна жега и Бранко бе изгорял от слънцето предният ден. Помня, че го облещих на крайбрежата алея и търсихме място да поседнем и да хапнем, защото после мислехме да не спираме. Накрая, сред всичките All inclusive хотели, намерихме едно супер изоставено заведение, което беше единственото работещо. Седнахме там и казахме на сервитьора да донесе една пица и по един айрян. Човека каза на Бранко: Приятел, бирата ти е 2 кинта, айряна 7.. Я си поръчайте 2 студени бири, че т’ва мляко златно бе, братче! 🧐 И пица.. Какво да ви кажа – полуфабрикат, пък ще платите 16 кинта за нея.. Спогледахме се и щяхме да припаднем хем от смях, хем от съжаление за самите нас – бяхме претоплени и гладни, а нямаше другаде място, където да седнем… Та, ядохме пица, дето беше сурова и пихме златните айряни, защото с тия бири по обяд и очакващият ни път не беше особено добра комбинация и потеглихме. След като се насладихме на гледките откриващи се по пътя, разглеждайки всички прилежащи курорти, наближихме Южното Черноморие. Наближавахме вече Бургас и Бранко ми каза, че не се чувствал нещо добре и че му е лошо. Забързахме колата и стигнахме . Там се видяхме с братовчедите, почерпихме се за годежа и вечерта мина в приказки и майтапи.

Ден 4

Събудени от миризмата на нафта от Нефтохима в Бургас, станахме и направихме по едно кафе. Обадих се на една приятелка, с която сме си дружки за купони и пътувания, стегнахме чантата за плаж и се запътихме към плаж Градина. Бранко вече се бе оправил и бе готов за плаж, та пийвахме коктейли и се кефихме. Към следобеда обаче на мен изведнъж ми стана много зле и започна да ми става много лошо. Решихме да се прибираме, защото нещата се влошаваха. За съжаление, останахме още 3 дена в Бургас без да направим нито един плаж и чакахме малко да се поокрепна, за да можем да се приберем. И така приключи нашата незабравима почивка! Когато се прибрахме, започна нашият съвместен път към едно прекрасно бъдеще, на който вече бяхме положили основата!

Featured

БЕШЕ до ВЪРХА и обратно

Чудихме се кое да е следващото място, което да посетим. Бащата на мъжа ми все разправяше интересни истории от едно време къде се бил разхождал и кои места бил посетил, та ни даде идея да изкачим връх Мусала. Решихме да потърсим местенце, на което да отседнем докато сме в района и решихме да се спрем на гр.Самоков и една супер готина къща за гости с изключително гостоприемни стопани. Решихме да тръгнем към гр.София, да останем да спим там за една нощ в апартамента и на следващия ден рано сутринта да тръгнем за Самоков и по-късно да започнем прехода ни към връх Мусала, който е всъщност най-високият връх в България и на целия Балкански полуостров (2925м.) .

Ден 1

Беше 2-ри август 2017г. – лятото бе в разгара си, жегата придаваше мараня на въздуха, климатиците едвам смогваха, а ние тръгнахме в най-големия пек да пътуваме от Свищов за София, бог знае защо.. 😁 Когато стигнахме, решихме да се разходим за малко и да не се преуморяваме, защото на следващия ден ни очакаше доста път, но… Типично за нас, направихме около 15 км. разходка – обляни от пот, с плюски от новите кецове и умрели от жажда, решихме да влезем в хранителния магазин на спирката на СУ да на пазаруваме за сандвичи (от татко знам, че на път без сандвичи си загубен). Прибрахме се в апартамента, който бе на последния етаж със западно изложение, при което последните лъчи на слънцето го огряваха та чак се пукаше от жега в него. Усилихме климатика до край, седнахме да почиваме и да правим сандвичи. Направихме и маршрута за следващия ден и легнахме капнали от умора. За наш късмет, цяла нощ не можахме да спим и причината за това бе комшийката, която я нарекохме “нимфоманката”, защото издаваше задоволително звуци цяла нощ, примесени със чупене на предмети, различни еротични възгласи от филми за големи и куп други странни шумотевици.

Ден 2

Спали-недоспали, скокнахме в 6 часа, стегнахме раниците и тръгнахме за Самоков. Към 10:20 бяхме стигнали до нашето местенце и там ни посрещнаха двама възрастни и много добри хора – бяха семейство, с къщичка и двор, куче, изпълнени със скромност и доброта. Питаха ни какво правим в Самоков, казахме им, че идваме само да оставим багажите и се запътваме за лифта към хижа Ястребец и ще изкачваме в. Мусала. Жената ни се изсмя и каза, че няма да успеем – ние градските с кецове, дънки и тениски… майтапчии.. Тръгнахме ние по най-бързия начин- раницата натъпкана със сандвичи, вода, термос с кафе и газ към Боровец. Когато отидохме там се оказа, че правят ремонт в целия курорт и всичко беше в пушек, разкопани улици и недовършени хотели. След като едвам успяхме да намерим място за паркирване и с хиляди бесни ръкомахания на местния служител на паркинга, оставихме колата, купихме билети за лифта и се качихме. Бяхме с две момчета и направих грешката да им кажа, че имам лека фобия от кабинки и високо, та следващият половин час с лифта ми се стори като че ли съм си взела билет за края на Света 😁 След около половин часово пътуване, 11:30ч. стигнахме на х. Ястребец и нямахме никакво време за бавене, тъй като имаше възможност да изтървем последния лифт за обратната посока, а изпуснем ли него, ни очакваше 12 часов преход без никаква екипировка за връщане или престой на х. Ястребец или хижа Мусала (което си беше доста готин вариант, но не бяхме подготвени за него). Бяме тръгнали градски.. Вкарахме крачка и стигнахме до х. Мусала и прекрасното езеро, прилежащо до нея. Седнахме за 5 мин., хапнахме по 1 сандвич, глътнахме няколко гълтока вода и кафе, огледахме се да видим по кой път да тръгнем и потеглихме.

Мусала
до заслон Еверест
На станцията на в. Муасла
cof
Ние на върха

В последствие се оказа, че малцината хора, които видяхме на тази пътека по която решихме да минем, са някакви яко заблудени французи и са избрали летния и най-стръмен маршрут 😁 само на няколко десетки метра беше пътеката, по която минават масово туристите и особено такива като нас без никаква специализирана екипировка. Та, въпреки че щяхме да се пребием на няколко пъти с равните ни обувки, катерещи се като кози по каманаците на жарко ти слънце, успяхме да минем трудното и да осъзнаем, че сме сбъркали пътеката 😁 Та, хванахме класическият път за върха и продължихме. Времето ни притискаше за лифта, а на мен ми се струваше, че все на едно място стоим.. На 2 пъти се отказвах и казвах на Бранко (моят мъж, моята половинка, бащата на децата ми, най-добрият ми приятел и всичко хубаво, което се сетите), че няма да продължа нагоре, че няма да хванем лифта и сме свършени 😁 някък си успя да ме излъже да продължа и в крайна сметка се изкачихме до горе! Чувството беше страхотно – сякаш си преборил себе си. Поръчахме си кафе, поседнахме за малко, поснимахме, насладихме се на прекрасната гледка и с доволна крачка тръгнахме на обратно. След като със затаен дъх хванахме в последният момент лифта, решихме да отдъхнем и да се насладим на гледката (без да имаше момчета, които да ми казват че всеки момент ще падне кабинката :D).
Когато се прибрахме, решихме да потърсим местенце в Самоков, където да похапнем. Поразходихме се наоколо, разгледахме града и седнахме в една гостилница, която беше пълна с хора. След като бяхме умрели от глад, поръчахме храна като за 4-ма, някък си и аз не знам успяхме всичко да изядем, изпихме по една бира и бяхме мортус (лаф, който често използваме след като станахме родители с Бранко, означаващ “капнал от умора” 😁). На следващият ден решихме да отидем на седемте Рилски езера.

Ден 3

След като цяла нощ използвахме мазила за изгаряне и препарати за охлаждане на кожата, на сутринта баба Мара направи по едно кафе, разказахме й за нашето приключение, хапнахме по една вафла за закуска и потеглихме към седемте Рилски езера. На път за там минахме през Сепарева баня, но незнайно защо така и не се спряхме да видим толкова известният местен гейзер. Последните километри на пътя към езерата ми се сториха като мисия невъзможна или все едно си с каруца някъде из най-затънтените родопски села – дупки, тесни пътища, невъзможност за разминаване с колите, опасност някой камък да не се строполи върху колата и т.н. След като нааай-накрая стигнахме, се оказа че няма чак толкова туристи и беше значително спокойно предвид мястото. Взехме билет за лифта и беше много забавно, защото когато дойде и се качихме на лифта, незнайно защо, при удара от лифта в крака ми метнах чантата инстинктивно във въздуха с телфони, фотоапарати, ключове, храни и т.н., та добре че беше мъжа ми да я хване. 😀 Като цяло много ме изкефи този лифт, защото под краката ти бе цялата красота на Рила (и ”любимите” за всички ни джипове за туристи…). И понеже бе август месец, след като стигнахме на х. Рилски езера, видяхме че бяха започнали да се събират последователи на учителя Дънов или така наречените дъновисти, като характерното за тях е, че са облечени в бели роби. Бяха нещо като атракцията на мястото. Решихме да седнем на Рибното езеро до хижата и да хапнем. Тогава осъзнахме, че слънцето пече страшно много, а ние имаме непоносими болки от изгарянията вследствие силното слънце предния ден. Решихме все пак да тръгнем да се изкачваме и стигнахме до първата точка, от която се виждаха езерото Бъбрека, Окото и Близнака. Невероятна гледка! Всъщност, искахме да направим целият еход и бяхме страшно ентусиазирани, но болките от кожните изгаряния бяха ужасни и не можехме да си го причиним отново. А беше едва обяд и целият ден бе пред нас… Тогава мъжа ми предложи да отидем до рилския манастир. Аз му казах, че той е от другата страна на Рила и имаме бая път, но не.. ЕЙ го къде е! – каза той и ,,едва” ме нави да тръгнем 😀 Постояхме, надишахме се на свежия въздух и се насладихме на невероятната гледка! Полека-лека тръгнаме на обратно, накефихме се на возенето с лифта и тръгнахме за Рилски манастир. На Дупница термометърът на колата показваше 40 градуса. Мислех, че колата не може да покаже такива температури. След като пътувахме около 2 часа претоплени и с изгаряния по кожата (ЕЙ го къде е бе!), и с несмогващият климатик на жегата, стигнахме! Помня, че не можех да вкарам на задна скорост колата, защото беше прегряла от завоите и от адската жега, та издрънка нещо, изпуши, някакък си стана и паркирахме на последното местенце на паркинга. Отидохме веднага на чешмичката, която бе на входа на манастира и около 20 минути се плискахме с вода и пиехме, защото ни се бе завило свят и не бяхме в кондикция. Та, след като се освестиме, влязохме вътре да разгледаме. Беше 4-ти август 2017. и тъкмо правихме месец, след като се бяхме сгодили – по ирония на съдбата, точно тогава бяхме на това свято място. обиколихме, разгледахме, снимахме, усетихме spirit-а на монашеството и вековната история на това място, пихме поредното кафе и полека-лека решихме да потегляме на обратно, защото ни чакаше път до квартирaта.

Част от рлските езера
Рилски езера
Рилски манастир
Рилски манастир
Рилската река

В стаята ни беше станала неописуема жега, а нямаше климатик. Взехме по един студен душ и веднага излязохме, докато не стане прохладно вън и стаята не се поразхлади. Седнахме отново на същата гостилница, но аз не се чувствах много добре, може би бях претоплена от жестоко слънце и жегата през деня, та помня че нищичко почти не хапнах и пих само студена вода. Направихме една вечерна и последна разходка из ушичките на града и се прибрахме да почиваме. Имах една колежка от университета, която по това време живееше в Пловдив и си бяхме наумили на следващият ден да отскочим до там и след това да се прибираме към мястото,ккъдето живеехме – родният ни град Свищов. На сутринта аз все още се чувствах зле, та решихме да де прибираме директно. И така… Когато се прибрахме, бяхме изпълнени със супер готини емоции и страшно много красиви спомени, та започнахме да мислим за следващото ни пътешествие! 😊

Featured

Как животът се променя, когато станеш родител

Не ми отне много време да взема решението да стана млад родител. Предвид света и времето в което живеем проумях, че е по-добре да имаш семейство по-навреме, отколкото да гониш кариера из сивите коридори в големите корпорации – в крайна сметка те ще си стоят там и ще търсят своите хора винаги, но не винаги ще можеш да имаш семейство.

Докато карах бременността си учех за държавен изпит, карах чуждоезиков курс и цялостна програма в Софтуерния университет. С доста усилия и трудности успях все пак да премина през перипетите на образователната система и със затаен дъх очаквахме нашето малко ангелче да се появи. Да ви кажа честно, хич не беше лесна работа 🙂

,,Е-е-е, едно бебе ли ще ни уплаши?! Колко му е … Сменяш памперси, даваш мляко и то си спинка.” – така си казвахме и си вярвахме, че не е кой знае какво едно бебе. Всъщност си казахме, че на онова време хората са правели по 3-4-5 деца и са нямали никакви условия за живеене. Какво да му е трудното?! Та, останахме си с тази мисъл до деня, в който не се озовах на операционното легло, с надеждата,че всичко ще е наред. След като всички специалисти в залата приготвиха нещата си, анестезиологът ми обясни всичко и каза да не се притеснявам когато ми сложи спиналната упойка (тя позволява да си в съзнание и да видиш, когато твоето ангелче се роди). След като започна операцията, бяха нужни точно 5 мин. на докторите, за да изкарат нашият малък герой, който беше 48см. и тежеше колкото едно малко пале – 2930гр. Помня, че когато ми го показаха с думите: ,,Това е вашето бебенце” и изпаднала в състояние на смесени чувства между притеснение, безкрайно щастие и това, че все още не мога да проумея че станах родител – малкото човече, което беше излязло от мен, ме погледна с един сърдит поглед и проплака. Не мога да сравня този момент с нищо в живота…

Малко след като мина това, докторите започнаха да ме оперират и не след дълго вече всичко приключи. Отидох в реанимацията и там с кански болки, молещи майки за обезболяващи и ледени тежести положени върху корема на всяка родилка за възстановяване след раждането, ми донесоха малкият Кристиан – нашият малък принц, който се роди на Кръстовден и всъщност така се роди с името си. Дадоха ми го за малко и пак ми го взеха, защото трябваше да се повъзстановя, за да имам възможност да го държа. Точно в този момент, моето семейство отвън реши да ми звъни по някоя от социалните мрежи във видеоразговор, за да ме видели как съм. Направих голямата грешка да вдигна и те в един вик да огласят цялата реанимация: ЧЕСТИТООО, БРАВОООО, МНОГО СЕ РАДВАМЕЕЕ, КАК СИИИ, КАК Е БЕБЕНЦЕТООО, ЙЕЕЕ! В същото време аз дори си спомням, че едва натиснах бутона, за да вдигна 😀 Помахах им за кратко с ръка, успях да промълвя думите ,,добре съм и бебенцето е добре” и затворих. След няколко часа, медицинската сестра ми каза, че трябва да стана от леглото и да се придвижа сама до стаята ми. Само да вметна, че леглата в реанимацията са като тези в старите в Студентски град в София, дето са прожинените и с тънък матрак като лодки и в болницата нямаше асансьор, а моята стая беше на горният етаж. Тогава казах на сестрата, че явно тази болница е строена от архитект, който е ненавиждал жените и е искал да се мъчат до последно 😁 Та, успях да се довлача с кански мъки 6 часа след операцията в стаята ми и легнах.

След прекарани 7 дена с Крис в болницата, дойде моментът да се приберем вкъщи. И всъщност тогава започнах да си правя ретроспекция на момента, в който си казвахме с мъжа ми : Какво толкова, какво да му е трудното на гледането на едно бебе?! Е, започнахме и да си даваме сметка за някои неща, за които преди да станем родители не се бяхме много замисляли. – > виж тук

Антон Касабов – българската звезда на Холивуд

В днешната статия от рубриката ,,Мотивирай се” ще Ви разкажа за един много специален човек. Имах честта да взема интервю на един от най-известните българи отвъд океана- човек, който е успял да стане известен благодарение на своята воля и стремежът към успех. Този мъж завладява американските сърца и е за пример на хиляди хора по цял Свят. Представям Ви Антон Касабов – модел, актьор и спортист.

Трикратен световен шампион по бойни изкуства, 5 пъти европейски шампион по Таекуондо, 8 пъти US National таекуондо и шампион по бойни изкуства (1996 – 2004), 5 пъти Български национален шампион на турнири Отворени Бойни изкуства (1990 – 1995). Има спечелени 47 златни, 2 сребърни и 1 бронзов медал по таекуондо, снимал е роли с Джеки Чан, Елън Дедженерис и много други. Участвал е като рекламно лице за GUESS, American express, Propel fitness и други. Участвал е във филмите ,,Час пик” 3, ,,Tekken”, ,,Way of the tiger” и т.н.
Ето и нашето интервю – неговата завладяваща история за това, как е стигнал до тук и с цената на какво:

1. Представи се накратко – от къде си, какво си завършил?

– Здравейте, нинджи! Казвам се Антон Касабов. Роден съм в гр.София, но израстнах в македонската част на България близо до гръцката граница. Преди да завърша Национална Спортна Академия със специалност ,,Кинезитерапия” заминах за Ню Йорк, бях на 21 години.

2. Кое те вдъхнови и как се зароди желанието ти да станеш актьор и да се занимаваш с бойни изкуства? Къде си тренирал и как се реши да заминеш в Америка?

– Бях на 8 години, когато гледах на видеокасета първият си филм на Брус Лий. След това знаех какъв точно искам да стана като порастна – добър във бойните изкуства и актьор във филми с бойни изкуства. Започнах да тренирам таекуондо по времето на комунизма с едни от пионерите на това бойно изкуство в България. По-късно влязох в Националният отбор на България и започнах да се състезавам първо на национално ниво, после на европейски и световни първенства. Треньор на националният отбор по таекуондо тогава беше Слави Бинев.

3. С какво се сблъска, когато отиде в щатите? Кое ти беше най-трудно?

– На 21 години имах възможност да замина за щатите и по-точно в Ню Йорк.
Визата ми изтече и останах там като нелегален емигрант през 1995г. Това обаче не ми попречи да се състезавам за Щатските национални първенства почти всеки месец, докато работех различни работи, за да се издържам. По това време бойните изкуства още не бяха професионални както UFC (най-голямата MMA организация в Света) е сега. Първите 6 години бях нелегален и това ми бяха най-трудните времена. Имах огромно желание да постигна мечтите си и да следвам стъпките на Брус Лий. Станах Световен шампион и взех зелена карта. След това взех участие в няколко големи американски реклами, които излъчваха постоянно тук. Първата ми голяма реклама бе за Propel fitness вода, после за кредитните карти American Express заедно с Елън Дедженерис. После за ASICS маратонки, както и за големият моден бранд GUESS. Взех малка роля в Час Пик 3. През това време развих малка школа по таекуондо тук, в която тренирам и до днес малки деца.
След години на ходене по кастинги за ,,лошият Руснак”( така ми казваха, тъй като не знаят тук къде се намира България) – постоянно се усещаше отблъскване и отговорът бе ,,НЕ”. Започнах да се занимавам с продуцентство и разбрах, че най-добре е да сбъднеш мечтите си, когато сам си създадеш тази възможност.
След 1 година в Ню Йорк се преместих в Лос Анджелис – бях сам, без да познавам никого и имах 700$ в джоба си.
От 26 години живея в Лос Анджелис и продължавам да се боря. Имам правата на няколко добри сценария, които са развити и готови за снимане.
Смятам да привлека едни от най-добрите таланти в action филмите от Холивуд, с които имам лични познанства и да снимаме в България.

4. Разкажи накратко някоя интересна случка, която ще помниш завинаги.

-Една от най-интересните ми случки бе запознанството ми с Мел Гибсън. Запозна ни наш общ приятел – китайски лечител и мастър по Китайската медитация Chi-Kung. Бях цял ден в къщата на Мел в Малибу и обсъждахме филми и една клиника за стволови клетки, която била спасила живота на неговият 90-годишен баща.

5. Кой е най-големият ти успех?

– Най-големият ми успех е позитивното влияние в живота на хиляди американски деца, които съм тренирал и особено на тези, които ми израстнаха буквално в ръцете и съм тренирал повече от 10 години в школата ми.

6.Какво ще пожелаеш на читателите на блога?

– Пожелавам на твоите читатели здраве, истинска и чиста любов и най-вече – никога да не се отказват от мечтите си!

Можете да последвате Антон Касабов тук и да следите неговото развитие, кариера и успехи.

Спрете Земята, искам да сляза!

Не знам колко от вас ме познават или са чели изтрещелия ми блог… Но ето ме и мен в няколко щриха – млада майка на две деца, с прекрасен мъж до себе си, образована, живееща в малко китно крайдунавско градче, мечтател по природа и дива по душа.

Сигурна съм, че вече много от вас искат да слязат от Земята и от всичко това, което се случва на нея! Всичките тези работи покрай пандемията, екокатастрофите, скъпият живот ,,тихата война” на века. Сещате се… Но най-болно от всичко ми е небитието, в което живее човечеството! Напоследък се разразяват страхотни словесни битки между хората относно в*а*к*с*и*н*и*т*е. Боли ме! Боли ме от това безсмислено разделение, което направиха между човеците! Но ето едни размисли, далеч извън основното направление на блога ми – на един родител, на един гражданин и просто на един обикновен човек. Имах щастието да израстна в семейство на медицински лица – баща ми е уважаван лекар с повече от 30 годишен стаж, майка ми е медицинска сестра с най-добрата и сръчна ръка, а брат ми е виден фармацевт, работещ в една от най-големите фармацевтични компании в Европа. С годините имах интерес и щастието покрай родителите ми да контактувам със стотици лекари-професионалисти в различни сектори и да изслушвам техните гледни точки относно разразяващите се ежегодни грипове, вируси и т.н. А толкова ми е болно да коментирам по тази тема, и въпреки това…. Знам, че хората се в*а*к*с*и*н*и*р*в*а*т дали от страх да не разболеят свои близки, дали от страх за самите себе си или просто са приели статуквото и са взели решението да свикнат със случващото се и да не отделят толкова нерви на това? Знам, че другите не се в*а*к*с*и*н*и*р*в*а*т, дали от вярване в конспиративни теории, дали от идеята да не влизат в статуквото, дали от това, че са против в°а°к°с°и°н°и°т°е като цяло? Да, факт е, че в°а°к°с°и°н°и°т°е са помогнали на човечеството и без тях сега щяхме да сме много по-малко. Но също така е факт, че в момента говорим за същата такава, която е ефективна 6 месеца и не е от тези, дето едно време прадедите ни са я измислили да се слага веднъж и да сме готови за КУРавия живот на планетата! Никой от нас, обикновените човеци, не знае къде е истината! Всички ние просто четем някаква информация, която намираме от някъде, дали достоверна или не. Знам само, че всеки разумен човек с медицинско образование и специализирал в това направление би дал оптимален отговор дотолкова, доколкото той би бил логичен на база знанията и не манипулиран от определена аудитория хора.

Е, немили, недраги… В крайна сметка, никой не знае къде е истината! В момента ние всички сме като едни бебета – каквото ни се каже от ,,родителите”, то е правилно… Знам обаче, че всеки иска това да приключи! А дали въобще ще приключи или трябва да свикнем с този пълен хаос в QR кодове, зелени бланки и удостоверяващи статуса ни хартийки?! Единственото нещо, което искам е всички ние да бъдем здрави и знам, че това ще се случи от здравия и все още непромит разум на хората! И моля ви, не хабете време и нерви в излишни спорове на убеждаване кой е прав и кой крив!

Ш-ш-ш-т! Нека помълчим и се заслушаме във вълните на морето, в детския смях, в песента на птиците, в шумолящите листа! Погледнете човека до вас и му се усмихнете, целунете го, мечтайте заедно! Спомнете си за най-красивия момент в живота ви и се опитайте да създадете нов такъв! Е, напуснахте ли Земята поне за миг? А коя съм аз? Прочетете тук и ако все още не сте out of space, направете го сега! 🙂

Време е за сън? Да бе, да.

Помня, че когато бях дете, майка ми все ме караше да спя с думите ,,спи сега, че като пораснеш ще ти се иска, но няма да можеш”. И тези думи минаваха през едното ми ухо и излизаха през другото, докато вилнеех с пълна сила. Сега, когато имам две деца, нейният глас кънти силно в главата ми и постепенно започва да добива значение. Когато забременях с първото ни дете, сънят започна постепенно да намалява, защото физическите процеси настъпващи в организма ми си оказаха своето влияние, а и не само – ремонти, учене, покупки на бебешки работи, списъци с незнайни за мен до сега неща, свързани с бебета… Когато идваше заветният ден, в който да се роди, се настройвахме, че то ще е от онези спокойни и спящи деца. Вярвахме ли си или искахме просто да е така?! Е, вече 3 години сънят вкъщи е табу, а най-интересното е, че успяхме да се решим в това време да сме 4-ма и да минават безсънните нощи, докато сме млади. Незнайно как и защо, но и двете ми деца обичат да спят на пълна тишина. Откакто се родиха, започна да ми прави впечатление, че паркетът скърца, че едната плочка в кухнята е залепена на криво, че вратата не може хубаво да се затваря.. Не за друго, ами тези неща автоматично водят до събудило се и кисело бебе тъкмо, когато си решил, че си го приспах и ще се отдадеш на заслужена кратка почивка… Но най- любимото от всичко е, когато през седмицата заспива рано и сутрин не можеш да ги вдигнеш, а в почивните дни, още с първите лъчи на слънцето вече скачат по главата ти в леглото и се вика МАМА, МАМА, ВИЖ, МАМА! Тогава гласът на майка ми от детството се пуска като на лента отново и отново. Винаги, когато се отдаде възможност и двете деца да са при бабите, си казвам как ще се наспинкам хубаво, ще си почина, ще си лежа.. Е да, кого лъжа?! Аз не съм от тези хора, които обичат много да си,, губят времето” в лежене и веднага се отдавам на работа, учене или пък просто някъде на кратко пътуване за,, зареждане на батериите”. И все пак, тайничко се надявам да мине периодът на инсомния и в най-скоро време да не излизам с намачкани и заляти с манджи дрехи, с подпухнали очи, с изцапани обувки и забравени документи.

Въпреки всички тези неща, мога със сигурност да ви кажа, че най-хубавото нещо на Света е да видя двете човечета, които са играли футбол в корема ми усмихнати, гушнали се в баща си и чакащи майчината милувка!

Ето тук може да прочетете още как минава ежедневието ни с децата.

Животът на един влогър

Днес в рубриката ,,Мотивирай се” ще ви запозная с една супер готина и свободомислеща личност, с която животът ни срещна случайно в интернет пространството. Радвам се, че имах щастието да разговарям с толкова весел, усмихнат и позитивен човек. Запознайте се с Мирела Лилова. С повече от 130 000 хил. абонирали се зрители за нейният канал в youtube, повече от 800 000 хил. гледания на един от влоговете й и с много смях и веселие, тя ще грабне вниманието ви. Какво е да си влогър, как се става влогър и как животът помага на смелите, ето какво разказа за нейния живот:

,,Казвам се Мирела Лилова и се занимавам с влогинг от почти 8 години. Родена съм в Пловдив, но съм израснала в Гърция, град Кастория – малко, туристическо градче. Красиво, но доста скучно. Там съм учила до 12-ти клас, а след това се прибрах в България. Дете на разведени родители съм, но пък за сметка на това имам прекрасен брат от страна на баща ми и прекрасна сестра от страна на майка ми, които много обичам! Поработих за една година на различни места, от които научих много за живота, а след това се преместих да живея в София с буквално стотинки в джоба. Бях доста безстрашна и амбициозна по онова време и преминах през доста перипетии – аз и куфара ми на пътя. В София също работих на доста места и паралелно с това записах “Кино и телевизия” в НБУ. Успях да си намеря работа в телевизия, но бързо след това осъзнах, че това не е моето занимание и прекъснах с университета. В този период се запознах и с мъжа на живота ми и се оженихме. И двамата сме вярващи християни и смятаме брака за нещо свещено. Искахме да сме едно и пред Бог. След две години работа в телевизия, напуснах и реших да се захвана с неща, които създавам аз. Започнах да развивам социалните си мрежи още повече, както и YouTube канала ми. Тъй като съм човек на изкуството и главно това са моите интереси, за нас беше важно да помагаме на талантливите млади хора да развиват нещата, които обичат да правят и така се роди идеята за нашата първа онлайн платформа за тениски – www.monsterlove.bg, с която много се гордеем. Там влагаме много любов, старание и желание. В България до този момент не бях срещала платформа като нашата, която позволява на всеки потребител да продава дизайните си с няколко клика, без да се занимава с всички досадни неща, които отнемат много време и мъчения, а идеята за платформата се роди от това, че имах желание да зарадвам аудиторията си с готини, брандирани тениски, но не намирах удобни за мен платформи, с които да работя. И така се създаде Monsterlove – създаваш продукт, определяш печалбата си, промотираш нещата си, а ние правим всичко останало за теб! https://www.youtube.com/watch?v=K3FPA8MnpQ4

Когато живеех в Гърция, имах доста големи периоди на депресия. Там не се чувствах добре, даже напротив – чувствах се отделена от близки, приятели и родина. Много исках да се върна, но понеже нямах навършени 18 години, нямаше как да стане. В Гърция изживях ужасен расизъм, нямах приятели, защото бях “българката” (каквото и да значи това за тях), но едно от нещата, които главно правех там, е да стоя пред компютъра си и да чакам да се върна. Това от една страна беше ужасно, но от друга страна, понеже съм от хората, които винаги намират и търсят нещо положително във всички неприятни преживявания, това ми даде много добър начален старт на ново, по онова време, хоби. Бях попаднала на други хора в България и чужбина, които се снимаха сами, а след това качваха видеата си в различни платформи и ми се стори готин начин да изразявам себе си, и без друго в тийн годините ми се чувствах, че никой не ме разбира, което е често срещано, хаха.. Казах си, че трябва да се хвана в ръце и да правя нещо ново с живота си и така реших да заснема първото си видео, абсолютно на майтап. Единствените хора, които го гледаха в началото бяха майка ми, баба ми и няколко приятелки, но аз се забавлявах и по този начин излизах от “зоната на здрача”, в която бях забила. Постепенно с годините каналът ми набра популярност и не съм си и представяла, че няколко човека ще се превърнат в 130 хиляди зрителя и че от хоби ще се превърне и в работа. Перипетии винаги има във всяка професия, но при мен главно са в това, че може да бъде доста самотна професия. Да, аудиторията я има, обожавам всички хора, които ме гледат и подкрепят, но аз съм на мнение, че няма нищо по-хубаво от разговорите и срещите на живо. Мисля, че понякога, когато си от години в този бранш, това го забравяш на моменти. Всички сме потънали толкова много в социалните ни мрежи, че понякога трябва да си дадем временна почивка и да направим един детокс в реалния свят. Интернет е чудесно място, но не може да замести реалното и не бива. Също така не е лесно да си всичко в едно, защото много хора не разбират, че това, което правим аз и другите ми колеги изисква много време, вдъхновение, креативност и труд. Често хората гледат крайния резултат и не се замислят над това, че ние влогърите сме сценаристи, оператори, водещи, монтажисти и купища други неща. Няма дори да навлизам в темата за хейт коментарите, защото съм на мнение, че ако искаш да се занимаваш с нещо такова, то трябва да се чувстваш готов да приемеш, че не всеки ще те харесва и не всеки ще се кефи на това, което правиш. Хора всякакви, но определено това е нещо, с което трябва да свикнеш, ако искаш да се развиваш в тази насока и ако прекалено много летиш, ще ти се наложи да слезнеш малко на земята.

Най-гледаният ми клип на този етап е “С куче на море за първи път”, който е с над 800 000 гледания. Не знам как се получи това, но всички клипове, в които показвам кучето си, много се харесват, даже често се бъзикаме с мъжа ми да стана кучешки канал, хаха…

Аз съм от хората, които за да творят нещо и да им доставя удоволствие, трябва да имат свобода, затова много държа на свободата в канала си и се опитвам да не се придържам към норми и неща, които ТРЯБВА да се правят по някакъв начин. Обичам разнообразието и не мога да си представя да се забия в снимане само на едно нещо, което понякога ми изиграва лоша шега, но това съм аз, а това да си призван за влогър е именно да си себе си. Смея да твърдя, че хората са видели това в мен – че го правя, защото го обичам. В моя канал – Mirela Lilova, може да намерите от забавни скечове и пътешествия по света до сериозни теми, които ни засягат и социални експерименти, показващи истинската същност на хората. Няма нагласени неща, няма префърцунки. Аз съм това, което съм, и на който му е интересно, го гледа. Не мога да се харесам на всички, а и не е нещо, които искам да постигна. За мен е важно нещата, които правя, да са със страст, желание и любов, иначе няма да се получи, а и да се получи, няма да е нещо, което ще се задържи във времето.

Пожелавам на всички читатели на блога ви да бъдат най-вече здрави, защото без здраве сме за никъде, а често подценяваме това хабейки нерви за глупости, които няма да помним след няколко дена. Пожелавам им също така да намерят себе си, защото това не е проста задача, а най-добре разбираш кой си, когато излезеш от комфортната си зона и действаш. Следвайте мечтите си и не забравяйте, че без провали няма успехи, а без успехи няма надграждане. Гледайте влоговете ми, но не забравяйте и за близките си и света навън. Излизайте, живейте, кефете се на всеки един момент, който живота ви поднесе, защото и без друго престоят ни тук е кратък и забиването само пред телефона няма да ни даде това, от което се нуждаем. Събскрайб то дъ риъл лайф! ”

Можете да я опознаете и вие на нейният канал в youtube, можете да се докоснете до мега яките тениски на monsterlove или пък просто да станете неин последовател в социалните мрежи във facebook и instagram.

SUPERS4UPEN влиза в кадъра

В днешната статия от рубриката,, Мотивирай се” ще ви срещна с една изключителна креативна, изпълнена с идеи, въображение и енергия личност. Може би доста от вас не го познават, но със сигурност всички сте виждали неговата работа – клипове и рекламни видеа. Той е един от най-успелите млади личности в сферата си, като за това говорят и неговите извоювани престижни награди от различни фестивали и участия в семинари. Той се казва Огнян Костовски – Supers4upen . Работил е с Криско, Боро Първи, V:rgo, Odd Crew, Facing the sun, Monte music, Lazar Angelov, Били Хлапето, The Top stoppers, Александър Сано и други. Оги изучава ,, Кино и телевизия” в Нов Български Университет, където посещава и майсторският клас на проф. Георги Дюлгеров. Неговите късометражни филми са представени на различни фестивали в България и чужбина. Част от тях са,, Всичко е свързано”,,, Тениска”,,, Слон”. Последният му проект е видеото към песента на,, Боро Първи и Мариус Куркински – Черни очила”, като това е първата песен на Куркински след 20 години пауза. Оги създава своя бранд Supers4upen и успява да счупи представите на всички за визуално изкуство. Ето и цялото ми интервю с него – говорим за това как се е вдъхновил да се занимава с това начинание, кое го е мотивирало и върху какви работи в момента:

1. Представи се накратко и разкажи как започна всичко:

Родом съм от Кнежа. Средното си образование завърших в Правец. От много малък се занимавам с компютри, и това е първия ми досег до това, което правя сега. От 4-ти клас започнах да работя с Фотошоп и това бяха първите ми стъпки във визуалните изкуства. Преди това рисувах на Пейнт. Винаги съм имал някакви идеи, които съм искал да се материализират от ранна детска възраст. Стана така, че по-нататък имахме друг компютър, който все още не беше достатъчно мощен, но въпреки това брат ми записа една програма за монтаж. Тогава реално нямахме фотоапарат и взимахме от един приятел, едно малко дигитално фотоапаратче и снимахме наши си неща. Брат ми беше човекът, който го инициира. Събрахме се приятели, заснехме едно късо филмче. Брат ми го монтира, режисира и стана така , че бяхме тръгнали да правим един друг клип и той нямаше време да завърши и аз се захвнах с това. Всъщност така започна всичко, с тази монтажна програма. Това което снимахме с приятели, бяха най-различни неща – скачахме по улицата, дори се състезавахме кой ще изяде повече глави лук (така се забавлявахме тогава), което е супер абсурдно, но тогава всичко записвахме и избирах най-яките кадри за да мога да създам емоция и разказ. Така започнах да си формирам първите творби под формата на музикални клипове. Музиката винаги ме е водила, винаги ме е вдъхновявала и може би не случайно правя музикални клипове и до днес. Там се чувствам изцяло свободен да изразя себе си. Винаги правя интересна комбинация между всичко която ме вълнува и харесвам. Всичко вече е измислено и единственото, което може да направиш е да бъдеш автентичен.

2. Последният ти проект с Боро първи и Мариус Куркински. Разкажи накратко за него:

Мариус е страшен фен на Боро. Боро се свърза с него и му предлага парчето и той се е навил. Видяхме се с Боро първо да обсъдим моите идеи за самото парче и за визията. Точно тогава Мариус имаше рожден ден и за пръв път се чухме с него за да му разказа каква е идеята и той каза, че му звучи доста адекватно, интересно и вълнуващо. След като направихме клипа, се събрахме в студиото на Боро. След като Мариус го изгледа остана без думи. Беше много впечатлен от крайния резултат. Това е много голямо признание, защото Мариус Куркински винаги е бил уникален артист! Като малък го гледах и му се възхищавах, а сега вече съм работил с него. Усещането е страхотно.

3. Би ли споделил за някакви награди или обучения, през които си преминал:

По време на международният филмов фестивал Берлинале, участвах в успоредната програма за обучение на млади таланти „Berlinale Talent Campus”. Там кандидатстват около 10 хил. човека и накрая избират само 250 души и аз имах късмета да бъда един от тях. Това е обучение, което върви успоредно с фестивалът. Всекидневно има лекции в различни теми в зависимост от това дали си актьор, монтажист, режисьор и т.н. Беше много готино като преживяване – виждаш много хора, различни умове. Това помага професионално, по един или друг начин, дава ти увереност и самочувствие.
През 2012г. в Кан филмът ,,Слон‘‘ беше селектиран да се излъчва по време на фестивала. Той не участва в състезателната програма, но за мен беше голям награда присъствието ми в това събитие. Целия свят на киното се събира там. Там се видях с творци като Гаспар Ное, Бенисио Делторо, Дейвид Кроненбърг и кой ли още не. Те са пред теб!

На фестивала в Сараево имам една интересна история с Майкъл Фастбендър. Знаех кой е той от последни Х-мен, но той има невероятни филми и за съжаление не ги бях гледал. Случайно минах през една уличка и се обръщам и виждам как той ще влиза в една кола и си казах ,,само сега или никога!‘‘ и му викам: – Майк искам само да ти кажа за Х-мен филма – ти го направи!!! Той ми отговори: – Благодаря ти, братко!. Стисна ми ръката и ме прегърна. Този човек има супер драматични роли, които са буквално за Оскар, а аз му обяснявам за новия Х-мен, който му е най-комерсиалният филм, но дори и за тази оценка, човекът се изкефи много.

4. В момента можеш ли да кажеш за някой проект въху който работиш?

Да, но не съм сигурен дали мога да го кажа все още. Работя по нов видеоклип, който ще бъде много интересен, брутален, готин. Аз не правя неща върху които не съм запален. Интересни изпълнителни и ще стане много впечатляващо.

5. Изброй имена на хора, които са те вдъхновили:

Хичкок, Кубрик, Скорсезе, Никълъс Уиндинг Рефн, Уес Aндърсън, Тим Бъртън, моят преподавател и ментор, Георги Дюлгеров. Той е човекът, който най-много ми е повлиял. Дал ми е насоката какво е истинско кино. Аз харесвам визуални режисьори. На Берлинле имах честта да разговарям с Алекс Макдауъл, арт-директор, работил с Тим Бъртън по ,,Чарли и шоколадовата фабрика‘‘ и други проекти. Той сподели, че се са срещнали да говорят за филма и Тим Бъртън му е представил 10 акварела на герои, декор, костюми и др., за да му покаже каква е насоката и визията на филма. Той доразвил неговите идей в 100 акварела и след като Тим Бъртън ги одобрил, започнали изграждането им.

6. Послание към читателите на блога:

За мен е важно на първо място, всеки да намери да се занимава с нещото, което му е интересно. Има една такава приказка, че когато човек работи това, което обича, няма да има един работен ден до края на живота си! Важно е човек да вникне дълбоко в себе си, да види с какво иска да се занимава и като го намери, да не се отказва и да го преследва. Жив пример съм аз. Защото когато снимахме първото нещо, едни съученици се майтапиха с нас „ Абе гледай ги тия какви големи мъже са, пък се излагат тука като дечурлигата!“ Но в крайна сметка добре, че ,,големи мъже се излагаха като дечурлигата‘‘, че в крайна сметка това превърнах в нещо, с което си изкарвам прехраната и начин да изразявам себе си. Така, че е много важно човек да не обръща внимание на хорските мнения, а да има доверие в себе си и да не се отказва от нещата, които прави. Щом за теб имат смисъл, ще има смисъл и в очите на други хора!

ТУК можете да проследите неговото творчество, да погалите сетивата си с едно прекрасно визуално преживяване и да се мотивирате да се развивате в неговата сфера или на личният му профил в инстаграм и фейсбук.

Създателят на музикални преживявания

Много хора пренебрегват професията на диджеите и не знаят какво всъщност се крие зад нея. Това е не просто работа за една вечер. Зад лицето на пулта се крие не просто човек, който пуска музика, а един творец – откривател на нови музикални усещания и създател на вълна от емоционални нотки. За да създаваш качествена музика и да бъдеш истински посланик на тази професия е нужно да имаш не само слух. Трябва да притежаваш усещане за музиката, да имаш въображение, знания и да твориш в синхрон със себе си и околните.

За това, днес в рубриката ,,Мотивирай се” ще ви срещна с Пламен Василев, още познат като DJ Diass. Той е един от най-известните млади диджеи и продуценти в България и може да бъде пример за много хора, които имат интерес в тази сфера . Започва своето професионално развитие още от 12 годишна възраст. В ранните си години изучава пиано и солфеж в продължение на 5 години и 4 – компютърно музициране и студио инженеринг. Носител на две награди през 2012г. за най-добър нов DJ на България. След третия си успешен албум ,, Reset the world” (2015г.) издаден от италианския лейбъл 303Lovers, DJ Diass бива разпознаван и търсен за многобройни участия на международно ниво – Амстердам, Барселона, Ибиза, Лондон, Москва, Люксембург и др. През 2016г. стартира своя бранд за концептуални събития ,,No orders”, с който организира тематични партита и културни мероприятия, сред които ,,Sacred Secret” , ,,Voyage”, ,, Circus of Dreams”, ,,Voodoo Rhythms” и др. Прави песни съвместно с българските певици Маги Джанаварова и Невяна Цветкова (DIVA), които се превръщат в хитове. Винаги можеш да намериш името му в класацията на ,,Beatport – organic house top 100″, а през последните години издава музиката си за едни от най-популярните музикални лейбъли за мелодична хаус музика – ,,Bercana music”, ,,Cosmic Awakenings”, ,,Lump Records” и други. Пламен Василев е и главен организатор, криейтив директор и резидент на фестивалът ,,Lost Gipsy Land”, който стартира през 2018 год. и се доказва като един от най-интересните и алтернативни български фестивали на открито, обединяващ в себе си музика, изкуство, мода, къмпингуване и вкусна стрийт храна.

Ето какво споделя още:
,, Още от ранна детска възраст бях силно привлечен към музиката. В последствие, когато бях на 11-12 години попаднах на, за времето си тогава, дискове с модерна италианска техно и транс музика. Внезапно усетих нещо, което не бях изпитвал до този момент – емоция, чувство, тръпка към комбинацията на толкова електронни звуци и ефекти, така красиво комбинирани и изграждащи бийт, който те кара да се движиш. Беше любов от пръв…слух. В този момент осъзнах, че това е музиката с която искам да се занимавам и която ме кара да се чувствам щастлив. Започнах да се обучавам как да смесвам и изравнявам прогресив и техно тракове. За щастие, моят баща Теди Джорджо е професионален и доказал се диджей през годините и благодарение на него попих основата на това изкуство. След това просто започнах да експериментирам, да слушам много музика, да обогатявам колекцията си от издания и да търся своя личен стил.
Винаги се старая да поведа хората на едно музикално пътешествие чрез сетовете си. Започвам с по-бавно темпо и дълбоки мелодии, преминавам към динамични и много танцувални и игриви ритми, а накрая винаги обичам да завършвам с тракове, съдържащи много вокали, инструменти и някаква позитивна меланхолия, която ще ни държи усмивката на лицето в следващите дни.
Винаги се нося в една вибрация с хората пред пулта, обменяме енергия и заедно изграждаме изживяването. Много е важно да имаш този контакт с публиката.
В момента съм се изолирал и впуснал в творчески процес по създаването и композирането на нова музика, която да издам през 2021 година. От сутрин до вечер съм в студиото си и изливам себе си в музика. През лятото, съвместно с ,,Bedouin Adventure Network” организирам два концептуални фестивала на открито – Forest Carnival и Lost Gipsy Land. Фестивалите обединяват музика, изкуство, арт инсталации, духовни и спортни практики, церемонии, вкусна храна и къмпингуване.

Посланието ми към читателите на блога е да бъдете здрави, не осъждайте това, което не разбирате, давайте шанс на некомерсиалното и излизайте по-често от зоната си на комфорт! “

Можете да проследите неговото творчество на музикалната платформа soundcloud и beatport или в социалните мрежи на официалната му страница във facebook и instagram.

Пътят към школата и езикa на Гьоте

В днешната статия от рубриката,, Мотивирай се” ще ви запозная с едно момиче, което избира да бъде посланик на един от най-трудните езици – немският. Тя решава да се занимава с преподавателска дейност и да вдъхновява стотици българи да изучават един от най-древните езици и да им помага да се реализират успешно, като им предава своите знания. Тя се казва Петя Маркова и е едва на 25 години, но решава да бъде посланик на познанието. Тя завършва средното си образование през 2014 год. в езикова паралелка в Средно училище “Николай Катранов” гр. Свищов с английски и немски език. Увлечена от изучаването на ,,езика на Гьоте”, Петя заминава за Германия, където завършва с отличие двугодишен курс на обучение към Universität Duisburg-Essen (UDE), град Есен – Германия. Следва бакалавърска степен по “Финанси” в Стопанска Академия,, Д. А. Ценов” гр. Свищов, а по време на обучението си успява да извоюва множество престижни награди както на общинско, така и на национално ниво. Става първенец на випуска към факултета, в който се изучава. Към настоящия момент Петя се обучава в магистърска програма към Великотърновски университет “Св. Св. Кирил и Методий” гр. Велико Търново, специалност “Немски език и чуждоезиково обучение”. Занимава се с преподавателска дейност от пет години – първоначално в езикова школа, а последните три в онлайн такава. Провела е над 5500 урока. Помогнала е на стотици хора да постигнат индивидуалната си цел в изучаването на немски език, като това да се справят успешно на изпит или да преодолеят страхът си от говорене и общуване с други. През 2021 год. Петя се решава да създаде своя онлайн школа по немски език с мисията да предава своите знания по интересен и достъпен начин на останалите.

Ето какво още споделя за себе си:

“Занимавам се с онлайн обучение през последните години. Смятам, че това е най-ефективният, комфортен и достъпен начин за учене, особено що се отнася до индивидуални уроци. Именно за това моят фокус е заложен върху индивидуално обучение. Идеята ми за чуждоезикова школа по немски се зароди в съзнанието ми още като ученичка, тъй като имах задълбочен интерес към изучаването на немски език. Когато учих в Германия, имах непреодолимото желание да застана от страната на катедрата. Знаех, че искам да бъда учител. Знаех, че това е моето призвание. По-късно, вече в България, спечелих първо място в конкурс на тема “Моят старт в бизнеса”, организиран от СА “Д.А.Ценов” с разработка на бизнес план за онлайн школа по немски език. Журито ми пожела да успея да реализирам този план, а аз им обещах, че няма да ги разочаровам. С моята разработка и идея спечелих първо място в България на Националния конкурс, организиран от Фондация “Еврика” в категория,, Икономика”. Темата, по която разсъждавах беше “Моето бъдеще – мечти, планове и реалност”. Тези две ценни награди, както и натрупания опит през петте години, в които преподавам, бяха “опорният стълб” за създаването на “Индивидуални онлайн уроци по немски език – Петя Маркова”. Смятам, че правилното икономическо мислене стои в основата на всеки бизнес. Всеки млад човек трябва да е икономически грамотен и подготвен преди да стартира своя дейност, без значение в коя сфера е тя.

На читателите на блога ,,Няма драма” пожелавам да бъдат здрави и целеустремени за постигането на нови постижения. Открийте това, което ви прави щастливи и което ви мотивира да се развивате и го следвайте неуморно, защото само този, който повярва в мечтите си, успява наистина да ги осъществи.”

Освен онлайн уроци, можете да посетите и нейната школа, която е единствена по рода си за изучаване на немски език в родния й град Свищов, където ще се предлагат присъствени индивидуални уроци. Можете да я откриете на улица “Цар Освободител” 15 в град Свищов и да научите повече за нейната работа на www.germanwithpetya.com или на фейсбук страницата тук.

Да заразяваш с български дух

Днес в рубриката ,,Мотивирай се” ще ви срещна с един човек, който носи в себе си голямо сърце, позитивизъм и български дух. В нея може да припознаеш красотата и да усетиш родолюбието, което тя разпръсква в душите на всички българи, с които се е срещнала. Момиче, което олицетворява българския образ за ,,мома” от разказите на родните творци. Тя се казва Станислава Стефанова. Още от ранна и неосъзната детска възраст започва с пламък в душата да практикува изкуството на българските народни танци. От 5 години практикува професионално, като играе в Щатен танцов състав към Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство- гр. Пловдив до 2018г. , като през това време танцува и в няколко професионални формации. Към момента, от 2018г. насам, танцува във Фолклорен ансамбъл,, Тракия” гр. Пловдив. Завършва бакалавър в Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство,, Проф. Асен Диамандиев” гр. Пловдив, след което, също там, следва магистратура,, Хореографска режисура”.
Ето какво разказва:
,, Започнах да танцувам от 4 годишна възраст. От 2001г. танцувам в ДЮТА “Огнени ритми” до 2013г. От тогава започнах и първата си работа като професионален изпълнител в Щатен танцов състав към Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство – гр. Пловдив до 2018г. Танцувала съм в няколко професионални формации в периода 2013 – 2017г. – Професионална танцова формация “Антик” , ПТФ “Оренда” и ПТФ “Балканджии”.
От 2018г. до ден днешен съм професионален изпълнител във Фолклорен ансамбъл “Тракия” – гр. Пловдив
2018 – 2020г. работех като хореограф във фирма “Ненси Денс” – гр. Пловдив. Работя основно с деца от първи до четвърти клас.
2020г. до ден днешен работя като хореограф в Народно читалище “Искра” – с. Калояново с деца и възрастни. Работила съм като заместник хореограф през годините за различни клубове за народни танци в гр. Пловдив.
Завършила съм Академия за Музикално, танцово и изобразително изкуство – гр. Пловдив бакалавър,, Хореографска педагогика” след което магистратура,, Хореографска режисура”.
През всички тези години, в които съм се занимавала с фолклор като любител, след което като професионалист, винаги ме е ръководела любовта към нашия необятен български фолклор. Няма никъде другаде по света по-пъстър и по-наситен стил и характер на народните танци. Никъде другаде по света няма толкова размери и ритми. България със своята красива история през всичките тези години е съхранила вечните обичаи и традиции. Това е нашата мисия – да предаваме на идните поколения това пламъче на родолюбието.
В момента изучавам ,,Начална и предучилищна педагогика” и един ден, когато стана учител, ще предавам на децата не само знания, но и любов към нашия фолклор. Надявам се, да осъществя всички свои мечти и един ден децата ми да знаят от къде са тръгнали, кои са техните прадеди и какви хора трябва да бъдем – сплотени, добри и помагащи един на друг. Защото във всички наши обичаи е закодирано доброто.

Специални думи и посланието ми към читателите на,, Няма драма” – Гайди свирят – сърцето ми играе! Пренасям се в китната розова долина, ръченица засвирва, славей пее. Чува се звън на чанове. Щом чуя песента на лазарката си припомням моминските години. Ръце в ръце се преплитат и душата заиграва в нежната мелодия на българското хоро.
За мен фолклорът не е само професия, той е моята най-голяма любов. Учете децата си на родното. Нека танцуват, нека се учат и помнят българското. В трудни времена то ни крепи. Бъдете здрави и вдъхновени. Обичайте и бъдете обичани!”

Можете да следите нейното развитие на профилът й тук.

Мисия ,,Мама и Татко” или как протича един ден с две деца

Доста млади семейства, които имат по едно дете се замислят и си представят живота с две. Е, ние осъществихме това и нашите мисли вече са реалност, още повече, че имаме късмета да имаме едно момче и едно момиче. Освен това, те са напълно различни като отглеждане и личности. Ето така протича всяко денонощие през първите три месеца, когато дойде новият член на семейството вкъщи, а първото човече е на 2 години:

1. 8:30ч. – отварям очи, всички спят след поредната тежка нощ – за щастие бебето само се буди да яде, а баткото бълнува и реве часове наред. Едвам успявам да се надигна от леглото и започвам да събуждам тате и бате. След половин час молби към по-големия бебешор, скандали, караници, успява да се надигане от леглото и да се дотътри за закуска. Отрича всякаква храна и още закусва каша за 4 месечни бебета.
2. 9:30ч. – бебето се буди да яде. Нахранвам го и пак заспива. Междувременно малкият бандит се е разбеснял с баща си и вършее цялата къща. Аз търча и оправям след тях, защото ако остане нещо неоправено, после се събира около час, в който да търсиш и връщаш всичко на място.
3. 10:30ч. – бебето има колики. Люлеем на ръчички, шезлонги, колички и всичко, което се сетиш. В същото време баткото още протестира по пижама, неще да се преоблече и не дава да сменим памперса от презноща.
4. 11:30ч. – започвам да се чудя какво да сготвя на баткото, защото от малък уж всичко яде, но когато не е на кеф започват претенциите. Набъркам два вида манджи и се моля да ги яде, защото ако не се нахрани хубаво става още по-напечено положението.
5. 12:30ч. – от тук бодне, от там вземе – мина обяда и Криско се е нахранил. Мисията успешна! След неговите опити да се храни сам, започва великото чистене, миене, бърсане, пускане на перални и прочие. Бебето се буди, таткото го храни, докато аз подреждам. За щастие големият ни син е научен да помага, естествено, когато е в настроение!
6. 13:30ч. – след половин часови молби, успявам да приканя баткото да спи. Бебе номер 2 вече спи дълбоко и непробудно.
7. 14:30ч. – бандитът още не е заспал, побеснял е до безкрайност, а аз вече се чудя какво успокояващо да пия след безбройните молби, прикани, закани и разговори да заспива това дете и отговорът му е НЕ!
8. 15:30ч. – слава на Бога, баткото е заспал, но бебе номер 2 има колики и връща мляко. Започва преобличане, сменяне на памперси, дундуркане та чак да ти се завие свят. След като едвам успявам да си направя поредното кафе за деня и бебето се кротна, баткото започва да шава и да ме търси с ревове. Хайде пак на другия фронт. Междувременно таткото глади, зарежда нова пералня, прави списък с покупки и проверява дали всичко е наред в къщата, защото току се окаже, че баткото е пуснал фурната, гътнал минерална вода, хвърлил нещо в тоалетната и т.н.
9. 16:30ч. – търчеейки от едната в другата стая и изпитото на един дъх кафе, трябва да събуждам баткото, защото ако го оставя да спи до по-късно, тежко и горко на всички вечерта! Сигурна съм, че и съседите намазват от нашите шумотевици.
10. 17:30ч. – след тикане с ръка на всички предложени десерти, едвам успявам да нахраня това момче с 2 плодови млека. Доволен, че е надделял с неговите протести, започва отново да вършее къщата.
11. 18:30ч. – след голямо приканване, баткото успява да се съгласи да излезем за една кратка разходка, защото времето все още е студено и е зима. През това време тати храни бебето, сменя памперси и го люлее.
12. 19:30ч. – бебето нахранено и спи, таткото успял да почине за 5 мин., аз и Криско се прибираме и сядаме да го нахраня. Пускаме за 16-ти път за деня ,, Замръзналото кралство” и благополучно успява да си изяде цялото ядене. Междувременно аз и таткото успяваме да боднем по нещо от масата и успяваме да хапнем.
13. 20:30ч. – време е за баня! Изкъпвам бебе номер 2, а през това време тате и бате измислят поредната щуротия и всичко, което подредено и на мястото си, отново е на купчина в хола. След къпане, обличане, масажи, разтривки и хранене на бебо си разменяме ролите с тати.
14. 21:30ч. – след като тати е оправил бъркотията, леглото, измил след вечеря, отивам да къпя бандитко. На излизане от банята, след като иска да ми вземе четката за зъби, изтърве я в мръсната вода, олигави я и я напои с детска паста за зъби, успявам да го изкарам. След 25 минутно гонене из стаята да го облека и най-накрая дойде вечерта!
15. 22:30ч. – бебе номер 2 от час има колики и с тати са във всекидневната, а аз все още се опитвам да приспя баткото.
16. 23:30ч. – навсякъде е тихо – и двете деца спят! В края на деня дрехите по мен са в сополи, лиги, пюрета, миришещи на манджи, а по косата ми има паста за зъби, разтопен шоколад и кой знае какви други неща с неясен произход. След като успяваме да се видим за 5 минути с таткото и да си кажем по някое изречение, бебка се буди отново да яде и докато тати я храни, аз успявам да си взема набързо душ и да реанимирам за ноща. След като изляза от банята и се облека, баткото вече се пробужда и ме търси отново. Отивам при него а през това време тати влиза в банята, докато бебето спи.
17. 03:30ч. – след около 2 часа бълнуване и ревове, баткото успява да заспи.
18. 4:30ч. – бебето е гладно и отивам в другата стая да го храня, за да не събудя тате и бате.
19. 6:30ч. – бандитко отново се пробужда и се върти, но слава богу без ревове.
20. 8:30ч. – денят започва наново по старо му.

Е, общо взето е супер забавно да имаш деца. Давам си сметка, че това е най-трудното нещо в живота! Въпреки всички трудности в ежедневието, ви гарантирам, че когато дойде вечерта и видиш щастливо заспалите дечица, си даваш сметка, че си дал нещо на този свят и че си най-щастливият човек на света! Бих казала, че е прекрасно да имаш деца! Няма драма! 🙂

Изкуство извън рамката

В днешната статия от рубриката,, Мотивирай се” ще ви представя една личност, за която може да се кажат много думи, но картините които рисува, говорят сами по себе си за нея. Тя се казва Криста Кирова и е част от творците на нашето време. Едно момиче изпълнено с емоции, интелигентност и скромност. Един човек, който избира да бъде художник в България. Вдъхновена от художници като Ван Гог, Моне, Гоген и Паола Бекер, тя започва да твори истории върху белите платна. Родом от гр. Плевен, следва ,, Живопис” и завършва своята магистратура в Нов Български Университет гр. София в класа на проф. Николай Майсторов. През 2018 г. успешно защитава докторска дисертация на тема “Експресивният изказ в изкуството от края на XX и началото на XXI век”, като в същото време има редица изложби в цяла България. Изрисувани с изключителна прецизност и различна техника, изпълнени с живот, цветове и дълбочина, нейните картини, част от изложбата й ,, Живопис”, доскоро украсяваха залата на Руският културно-информационен център в гр. София.
Ето какво разказва:
Казвам се Криста Кирова и съм художник. Завърших висшето си образование през 2018-та със защита на дисертацията. За мен живописта е призвание. Бих описала себе си, целите и творчеството си в няколко прости цитата на великия Микеланджело.

На първо място е необходима вяра. Без нея човек нищо не може да създаде. “Мнозина вярват, и аз го вярвам, че съм назначен на тази работа от Бога. Въпреки преклонната ми възраст не искам да се отказвам. Работя от любов към Бога и възлагам всичките си надежди на Него.”

На второ място поставям труда. Чрез него човек придобива смирение. “Няма по-голяма вреда от пропилямото време.”

На трето място поставям любовта. Истинската първопричина за всяко добро дело. И не тази..продиктувана от тщеславие, а онази, която се ражда чиста в сърцето. “Всяко действие, продиктувано от любов, не е напразно.”

Като хора за нас понякога е най-трудно да видим и разберем най-простите неща. Знаем цената на всичко..новият iPhone, новият Мерцедес, цената на билета до Малдивите, но е трудно да оценим жест на съпричастност и грижа. Не се водя от света, и модата която налага. За мен това са преходни неща, които отклоняват човека от неговата цел и посока. Това е и живописта, която създавам. Не я поставям в рамки и стилови характеристики. Тя има цел да вълнува. Мисля, че едно художествено произведение трябва да носи своята проблематика и пластически достойнства. Винаги давам свободата на всеки да разбира моето изкуство според своите усещания. Смятам, че всяко произведение натоварено и обременено с много философия, губи своята способност да вълнува. Последната си изложба представих в Руския културно-информационен център. Тя бе изцяло вдъхновена от Русия. Място, което не може да се опише. Тези, които са били там, знаят за какво говоря. Тези, които не са имали възмосност, пожелавам скоро да я посетят.

Успехите си приемам за голямо благословение и предпочитам да ги пазя за себе си. Оставям картините ми да говорят.

На читателите на блога,, Няма драма” пожелавам на първо място много здраве! Търсете и се борете с предизвикателства, които носят не просто моментна радост. Повърхностните неща бързо губят своя смисъл. Открийте това, което истински ви вълнува! Това, което ви прави щастливи! Обградете себе си с хора, които ви обичат истински! Пътувайте, мечтайте и дерзайте смело…знаем “страхът е от тъната страна”

Можете да следите нейното творчество и развитие, като я последвате тук.